Малка искра в бездънния мрак, зовяща, мамеща, обещаваща.           Нежното създание изтръгнато от хаотичния си полет, впрегнало всичките сили на нежните си криле се устремява към тази най-ярка звезда на малката си вселена. Светлината става все по-ярка и по-ослепителна, поглъща кръгозора. Грее с топлината на хиляди слънца.

 Последен удар с криле и внезапен мрак...едно овъглено малко телце като въздишка докосва земята...

Защо ние хората не изгаряме, а носейки белезите си продължаваме да търсим все нови и нови искри?

Защото същността ни е жадна за нови белези/ нови предизвикателства. Поздрав!

Изгаряме, но от съотнетната сила, която да го предизвика, не по-малка.

"Малка искра в бездънния мрак, зовяща, мамеща, обещаваща."

Ей в това изречение е отговора защо продължаваме да търсим все нови и нови искри ... и не си взимаме поука от белезите си. Всяка от думите, заедно и поотделно :) Много добре боравиш с думите