Прочетен: 6033 Коментари: 15 Гласове:
Последна промяна: 03.04.2007 19:30
Август месец. Слънцето започва да прежуля изгорялата трева по каменистото било на малкият полуостров, очертан от виещата се някъде долу река Вит. Надвесените над нея скали блестят, огряни от първите лъчи на слънцето, кървави отблясъци се редуват с черни кратери тъмнина. Толкова черни че макар и толкова далеч, чувствам как лъха нощният мрак, прогонен иначе в най-дълбоките места от слънцето.
Зло поле...така наричат хората от селото това място. Легендата разказва че точно тук някога, по време на Тъмните времена, се е състояла битка, в която триумфиращият победител е отпразнувал победата си, къпейки се в вража кръв. Дори и сега, след толкова време, ако някой реши да разоре неблагодарната и корава земя на това място, пред очите му ще изникнат костите на отдавна погубените мъже.
Двата силуета на билото сме аз и баща ми. 12 годишното хлапе, неговият баща и нещо което и двамата чакат. Изправени на ръба на надвисналите над реката скали чакаме, досущ двама слънцепоклонници, силните и коси лъчи да затоплят недрата на земята. Не много, толкова колкото съществата заради които сме тук да почувстват, че е време да съгреят студената си кръв и люспести тела. Да изпълзят от дупките си на светло, където чакаме ние. „Време е” - чувам зад гърба си и затягам ремъка на малката тенекиена кутия на гърба си. Ролята ми беше определена снощи, наизустих всички правила на жътвата , която се канехме да започнем с баща ми. Доене на пепелянки, най-отровните змии обитаващи този край. Бях слушал много за тях и въпреки че бях търсил дълго и упорито, никога не бях успял дори да мерна такава. Историите за ухапаният козар, който не успял да стигне за оставащият му половин час живот до помоща, изсъхналите крака на отровени кози, все доказателства, че около мен наистина живеят тези толкова потайни животни...нищо от това не ми изглеждаше истинско в този момент. Историите за средновековни битки, римски пътища и станции, тракийски гробници, цялата тази област в която буквално ходим върху историята, беше завлядала детското ми въображение и ме остави неподготвен за това което предстоеше. „Време е” и баща ми ме подмина. Изчаках няколко секудни и тръгнах след него, така щяхме да се движим през цялото време. Аз на няколко метра разстояние, защото Те усещат трептенето на земята под човешките крака и прикриват пясъчно-сивите си тела,
За да хванеш и издоиш отровна змия, с нейната нечовешки бърза реакция, с нейното невероятно гъвкаво и съчленено тяло е нужна огромна концентрация. Привитият гръб на баща ми, всеки негов крак, който избираше внимателно място където да стъпи безшумно, изправената глава и врат...всяко негово движение издаваше огромното му напрежение.
Оглеждах се и аз, стъпващ шумно и недодялано след него. Зад всяко малко храстче или камък ми се струваше, че виждам малка триъгълна глава с немигащи зеници. Изсъхнали и покрити с сухи листа клони ме стряскаха, толкова търсеното сиво телце с черна зигзагообразна панделка по гърба, започна да ми се привижда във всяка сянка.
Внезапно пред мен нещо се промени. Мернах баща си, застинал като статуя, взиращ се в малък, обгорял от пожарите палени от пастирите, храст. Времето внезапно забави движението си, гледайки само към него бавно свалих от гърба си кутията и я приготвих. Почти незабележимо той, свел гърба си, започна да се протяга към храста. Няколко стъпки и внезапно, като че изхвърлен от пружина, с едната си ръка притисна нещо в храста с чатала който държеше, а другата мушна между клоните. Изтръпнал стоях и се чудех какво да правя. За първи път усетих страх, когато видях нещото което измъкна от листата. Главата с малкото рогче, немигащите очи които са винаги взряни в теб, черната ивица по гърба...пепелянка. Нещо от което се боим инстинктивно. Змиите не съскат, те вдишват и издишват шумно. Поне пепелянките го правят. Шумно, с метални нотки, злобно така че където и да го чуеш да го познаеш...и да бягаш. Едва приближих с кутията, дори ме беше страх да погледна това което държеше баща ми в ръцете си. Беше ми разказвал дълго, къде точно трябва да бъде хваната, за да не може да извърти малката си и заострена глава и да впие тънките игли пълни с отрова, в ръката ти. Бях забравил всичко, инстиктивно се дърпах назад, и само усмивката на опеченото от слънцето лице на баща ми ме спря. Пуснахме шумната ни плячка в кутията и продължихме. Аз, вече държейки ценната си придобивка на прилично растояние от голите си крака, а баща ми, застинал отново в хищната си стойка. След всяка нова гостенка в кутията ми ставах все по-уверен и уверен. Малките гадинки не могат да уплашат големият мъж, не можеха и мен.
До момента в който баща ми реши, че е време да направим това за което бяхме дошли.
Следвайки неговият план, бяхме стигнали до брега на малка рекичка със смешно име, на брега на която щяхме да починем и да съберем сили за да може да издоим отровата заради която бяхме тук.
Знаех всичко на теория, бях слушал внимателно урока си, но в тоя момент дори не смеех да погледна в кутията и шумното и съдържание. Просто държах внимателно капака от външната му страна, възможно най-далеч от демончетата които протестираха вътре.
Ето я и първата, увита около пръчката която държеше баща ми в едната си ръка. Притисната до земята, наведе главата си за да може да избяга и тогава с точно и мълниеносно движение силната ръка на баща ми я хвана. Показалеца върху главата, палеца и средният му пръст на мястото където би трябвало да свършва главата и да започва гръбнака на влечугото. И сега се чудя как го правеше, как разбираше къде е това място?! Бавно повдигна късото и дебело тяло и опря горната му челюст в ръба на стъклената паничка която държеше в другата си ръка. Огроманата за малката и глава уста, зейна и откри бледо розовата си вътрешност. А зъбите, те се появиха чак когато челюста и опря стъклото. Няколко нежни притискания и няколко капки, малки сълзички отронени в стъкленицата. Толкова, после нашата пленница пое по своя път. "Няколко дена и ще възстанови отровата си" - каза, поглеждайки към мен, баща ми.
Една по една, от кутията излизаха нашите дойни „крави”.
След всяки нов успешен опит все повече и повече свикнах с цялата операция. Решил вече, че приключваме с последната и затваряйки кутията, погледнах към баща си, за да видя как притиска за пореден път змия към земята. Протегната му ръка внезапно се дръпна назад. Хвана я с другата и започна да я разглежда със замислен поглед.
Изтръпнах, нещо се беше случило погрешно. Изтичах до него и дръпнах ръката му, за да видя и аз. За секудни бях премислил на какво разстояние се намираме от колата, колко има след това до най-близкото село и лечебницата, как ще карам ако той не може.....как ще го нося?!?!
Беше една малка драскотина, само повърхностния слой на кожата. Нямаше кръв, все едно одрано от малко трънче. Но около него проблясваше същата тази течност с която пълнехме стъклената паничка преди малко. Страшно предупреждение, прокоба от която кръвта замръзна в вените ми.
Значи и моят баща може да греши, а аз дори не знам , дали бих успял да го спася навреме.
Погледнах лицето му и когато на него видях само топлата му усмивка разбрах, че всичко се размина. Този ден не безпокоихме пепелянките от долината на река Вит.
Тръгнахме към града, а залязващото слънце грееше в колата.
Зад мен оставаха прекрасната местност около реката, пещерата в която са открили едни от най-ранните човешки следи на Балканския полуостров, римската пътна станция, средновековните калета от чиито стени изравяхме остриета на стрели. Някъде зад мен оставаше и царството на пепелянките.
Пред мен беше моторът, който ми беше обещан в замяна на помоща ми и краят на детството ми.
Новините - 7 август 2010, събота
Пазарджик има бронзов медалист от светов...
Аз съм виждала един-единствен път пепелянка, но се случи, докато копаехме лозето и ми изкочи от някъде... не можеш да си представиш толкова бърз скок и бяг и рев... а после, когато баща ми я уби... а продължих да рева, защото беше отнел живота на малката пепелянчица... :)))
Детска и женска работа, но изводите от тази история са много...твърде много... за което и благодаря :)))
Jones, мисля че като събера всичко което съм преживял като малък, мога да сглобя пълнометражен филм. :)
11.04.2007 18:03
А този пост ме върна в моето детство - макар и родом от Плевен, изкарах всички ваканции в едно селце малко по на северозапад от Вит - край р. Искър, и понякога мислено се връщам там.
Благодаря ти, че ме върна пак там, макар и за малко:)
Поздрави!
