Събуждам се с пулсираща болка в главата, толкова е тихо че мога да чуя как кръвта бучи в ушите ми. Няма нужда поглеждам към часовника, знам много добре колко е часът...както винаги по това време, ти си ме споходила...много много дълбоко, толкова дълбоко че така и не разбрах коя си ти. Мога да усетя аромата на косите ти, силата на на зениците ти...впити в моите, нежността на кожата ти тръпнещата под ръцете ми, топлината на разума който ме обгръща, но....но не знам коя си.
Посягам някъде близо до себе си и вадя цигара от кутията, безпогрешно в абсолютната тъмнина, а те не светят в тъмното, както би светила също толкова смъртоносната радиация. Запалка, огънче под пръстите ми и първият толкова сладък милиграм никотин или катран или кой знае какво друго в дробовете ми. Не, май нищо сладко няма...просто огънчето което пулсира в ритъм със дъхът ми е нещото от което имам нужда да се събудя в стаята, в леглото си...в моя дом! Единственото живо нещо на милиони километри около мен, в непрогледната тъмнина. Единственото нещо което да ми подскаже кой съм. Защото съм бил някъде другаде, бил съм някой друг...бил съм теб. Знам го защото ти витаеш около мен все още и все още мога да протегна ръка и да те докосна. Ако знам къде си. Ако знам коя си и знам как да изшептя името ти, тази най-красива дума на света, но...Но виждам само едно малко пламъче пред себе си и това Е за което мога да се хвана, защото нищо друго не виждам, защотото ти си само спомен, мечта, ти си бъдещето което може би гради в този момент обърканият ми ум.
Главата ми пуслира, но защо? Защо нещо е разтревожило душата ми, защо нещо кара да пуслира толкова стръвно кръвта в главата ми, защо мускулите ми се свиват под такта на далечни приглушени барабани??
Защо си била пак с мен??? Нали те изгоних?? Направих го хиляди пъти, гоних те защото искаш да бъдеш с мен, гоних те защото не искаш, гоних те защото не си ми вярна, гоних те защото никой друг не те пожела...гоних те милиони пъти. Защо се връщаш отново и отново, и колкото по-далеч те прогонвах, толкова по-силно се върна при мен, в съня ми, в ума ми....в най-дълбокото ми Аз? Защо те връщам всяка нощ? Защо се събуждам от неспокойния си сън винаги и неизменно във един и същ безумен час и паля цигара за да те прогоня?
Коя си ти? Попитах толкова много пъти и никога не повярвах на отговора ти. Блудница, човек, истина, светица, цвете, язва, животно, смърт, живот, топлина, лъжа, красота... Не вярвах на хубавите неща, защото бяха прекалено хубави за да са истина, не вярвах на лошите защото те бях поставил на пиедестал. Бях склонен да гледам и търся теб, но не и себе си. И не намерих това което толкова отчаяно дирих. Не намерих себе си, а теб загубих хиляди пъти.
Исках да те извая и създам божество, не вярвах в нищо, но сърцето ми искаше да вярва, а ти плащаше със себе си за всяко мое желание. Плътта ти, разумът ти...мачкани под ръцете ми и очите ми, се гърчеха в желание да паснат на калъпа което бях изваял за теб. Не, не мога да те упрекна, аз те изгоних защото трябваше да те спася. Да спася и себе си от теб.
Но ти се връщаш всяка вечер...моят възмездител, моят сизифов камък, моят сляп и грозен живот, моята самота. Цигарата е самота, иначе бих се събудил с целувка или топла длан върху челото си, нали??
Главата ми пулсира, мога да докосна вените по челото си и да почувствам пулса на живота си. Всяка своя грешка и всяко свое чудесно дело мога да обмисля, но никога няма да разбера...защо се връщаш отново и отново????
Защо споменът за красивото и обещаното сега трови самотата ми и ме буди всяка нощ? Защо мечите тровят, а трудностите каляват??
Защо отровата в живота ми е най-красивото нещо? Защо и къде сбърках? Защо още усещам топлина, защо студът не ми донесе спокойствието и силата които исках да имам?? Защо всяка ТИ идваш при мен и докосваш сърцето ми само когато заспя, защо все още имам желание да мачкам, обичам, разкъсвам и притискам към себе си?? Егоизъм ли? Не, не бих казал...но мазохизъм, да. Искам да имам. Да притисна към себе си остатъците от счупената чаша и да отпия от нея. Да нараня устните, ръцете, гърдите си...да усещам кръвта си по тялото си, да страдам искам. Защото да страдаш означава да бъдеш. Няма нищо по-мъртво от едно самотно огънче в непрогледната нощ.
Която и да си, ако тази нощ дойдеш пак при мен...няма да запаля цигара. Ще те поканя във леглото си и дори да носиш със себе си кинжали, ще открия сърцето си. По-добре да знам, че си го погубила ти, отколкото никотиновата самота...
Наистина искам да разбера, защо се връщаш всяка нощ?
02.03.2007 16:17
Evanescence - My Immortal
http://www.youtube.com/watch?v=YOTglWNPPJo
Добре дошла и в моя блог. Леле как популяризирам блога си...пиейки бира в Студ. град. :)
02.03.2007 16:27
07.03.2007 11:38
По добре пий бира в студ. град вместо да спиш, така няма да имаш и гости :)))
13.11.2007 21:53
Дали можеш да го направиш? Това е друго от писането.