Бил съм 8 или 9 годишен. Всяко лято на село, с колелото, комшийчетата....всеки ден на реката, бостаните. Ех, на колко хорица бастисахме градините. Славни времена, цялата ми глава е покрита с белези, свидетелстващи за неуморимата ми разбойническа природа.
Спомням си сутринта когато дядо ми, те донесе. Хаха...колко смешен беше. Малка пухкава топка, с огромни лапи и клепнали ушички. Източно-германско гранично куче. Направо от развъдника на Военно Въздушната Академия в Долна Митрополия. Няма такава радост. Моята гордост, трябваше да те покажа на другите гаменчета.....да видят новият ни приятел в игрите.
Ти се радваше на всички, подскачаше около нас и се оплиташе в крачетата си. Малка топка изпълена с възторг и обожание. За теб живота беше нов и интересен, за мен също.
И заиграхме заедно, всеки ден.  Хранехме се заедно и ядяхме бой от баба заедно. Момчето и неговото куче....................всъщност неговия приятел.

До деня в който те загубих...
Има едни кучета, полудиви, големи, рошави и зли...живеещи в близост до  кошарите, пръснати около селото на дядо и баба. Винаги сме ги избягвали, защото дори въоръжени с тояги и камъни, не беше ясно дали можем да се спасим от тях. До деня в който направихме грешка и влезнахме в територията им. Още са пред очите ми, така както ги видях като дете. Огромни и страшни. Кълба от козина и зъби,  ръмжащи и виещи. 
   Свихме платната и точно когато бяхме готови да побегнем, между краката ми изкочи една малка безстрашна топчица козина. С слабото си и детско гласче лаеше срещу тях, искаше да уплашиш лошите ли??? Хвърли се напред срещу грозните им мутри и повече не те видях, когато свърши всичко нямах сили да погледна това което остана от  теб. Просто тънкото ти гласче угасна. Приятелите ме дръпнаха и побягнахме. Защото бяхме деца и ни беше страх. 
Не знам как съм се прибрал в къщи. Просто се свих в стаята си и изплаках цялата си мъка. Бях горд с теб, но не можех да разбера защо го направи. Сега знам....за да спасиш мен. Защото бях част от глутницата ти. Защото беше мъниче с огромно сърце.
Няма да забравя урока който ми даде тогава.....колкото и да сме малки и слаби, колкото и големи и силни да са тези срещу нас....винаги идва момента в който трябва да стиснем зъби и да се хвърлим напред. Дори да знаем какъв ще е края.
Благодаря ти.




 

просто може да е бил малък, но не е бил слаб! Инстинкт.
Преди дни ми донесоха малка сладка черна топчица, спира всички погледи. Ще я пазя от глутницата...

Защото аз стигнах до извода:
"Живей, че няма ли те - край,
тъй бързо всичко се превръща в пепел,
а даже и да има Рай
тук няма ни един свидетел.

Обаче това много те е променило! Това е бил твоят урок!

ти тая болка май още я носиш скътана някъде надълбоко. . . защото я усетих. . . и се разплаках:(

но сте били деца и е трябвало вие да се опазите...
Напълно те разбирам, защото и аз имам една средна по големина топчица- към 7 кг, който пес обаче е доста зъл за ръста си и ми докарва големи ядове навън (в къщи е гальовен като котка), защото ръмжи по големите кучета, на които това съвсем не им харесва и сещаш се какво става... Слава богу, досега стопаните им са успели да ги удържат. Но ни нападна един пес, не уличен, а дворен - пуснат самостоятелно да се разхожда и настана пълен екшън. Успях да го спася като го въртях над главата си и гледах как огромната паст на оня пес щрака във въздуха, опитвайки се да го захапе. През това време пищях неистово и никой не идваше, все едно минаха часове, а предполагам че са били няколко минути. Дойдоха няколко мъже после и го прогониха с камъни и така спасихме кожата. Като се прибрах, заявих на мъжа ми, че моето разхождане на куче е дотук. Определено не го направих, за да се възползвам от случая, защото аз преди много го разхождах, защото ми беше приятно, но след няколко подобни случки, загубих ищах.

Случват се такива неща, но ти после не си ли имал друго куче?